Зорница Ганева ни представя подробен преглед на историята на психоонкологията, започващ преди дори въвеждането на този термин. С този преглед авторката ни дава възможност да оценим както дългия път, изминат от медицината, така и първоначалното осъзнаване, че ракът е комплексно явление с биопсихосоциални измерения. Книгата също така ни дава възможност да локализираме подходите си към лечението на заболяването, стратегиите за общуване между медицинските специалисти и пациентите, и грижите за пациентите в исторически и международен план.

Също така, книгата прави преглед на актуалните теоретични модели, които задават теоретичните рамки на съвременните изследвания в областта на психоонкологията, включително моделите на скръбта, психосоциалния стрес и стратегиите за справяне с него, теориите на качеството на живот и ролята на социалната подкрепа. Самата необходимост от няколко теоретични моделa, говори за многоаспектността и сложността на състоянието и преживяването на рака. Някои от тези модели са и в основата на оригиналните емпирични изследвания, проведени от авторката в България. Тези изследвания са представени подробно, с ясно методологично описание, с психометрични характеристики на адаптираните скали и подробен статистически анализ – така че е възможно тяхното повторение и разширение от други изследователи.

Ценен аспект на книгата е, че предоставя примери на хора с подобни преживявания. Книгата съдържа цитати от пациенти, споменава лични истории, и най-вече обобщава много аспекти на тяхното преживяване чрез анализирания емпиричен материал. По този начин жените могат да видят примерни ситуации, подобни на техните, както и да извлекат изводи за това какво биха могли да направят, за да се справят със заболяването и с последиците от лечението му. Най-вече, макар и да знаят това покрай грижите и вниманието на своите близки, книгата още веднъж им показва, че те не са сами. Има много други хора, които са минали и минават по този път, споделят общи мисли, тревоги и радости с тези хора, макар и непознати. Разбират, че има и авторка, чиято научна работа е насочена към това да привлече внимание към заболяването, към личните и семейни преживявания на пациентите и да допринесе за адекватно третиране на психосоциалните измерения на заболяването.

За медицинските специалисти и психолозите, книгата също предлага много полезни примери и практически насоки за това как най-удачно да се съобщава диагнозата, да се оказва адекватна психологическа подкрепа на пациентите и максимално да се работи за подобряване на качеството на живота им. Тези изводи са приложими както при поставянето на диагнозата и по време на лечението, така и година и повече след това, когато жените са преминали през лечението, възстановили са се от заболяването и са се върнали обратно към ежедневието си.

Ценно е не само това, че в книгата се отделя внимание на личното емоционално преживяване, но и това, че тя не спира дотук. Напротив, тя разглежда и екзистенциалните измерения на диагнозата, и възприемането на собственото тяло, което е променено от лечението. Тя разглежда и семейната среда, сложните динамики и промени на връзката с партньора, както и ролята на социалната среда в по-общ план. Голяма част от литературата в областта на психоонкологията не успява да постигне този комплексен поглед върху заболяването. Тази литература, която изолира личностни и тясно психологични измерения, без да ги постави в техния културален и социален контекст или в контекста на здравната система, може да доведе до неоснователно, макар и неумишлено, вменяване на отговорност за заболяването и съответно на вина. Връзките между скалите, измерващи личностните характеристики и психологическото състояние от една страна, и характеристиките на заболяването, от друга, обикновено са корелационни. С други думи, те не показват причинно-следствени връзки, но се интерпретират сякаш го правят. Интерпретират се все едно психичното здраве, личностните характеристики или нагласи са довели до заболяването. В световната литература интересът към т.н. личност тип „С“ (предразположена към рак/ cancer) беше много интензивен в един определен период, след което отмина, тъй като не бе солидно потвърден. Като цяло, връзката между личностните характеристики и появата или излекуването на рака, например чрез модулиране на функцията на имунната система, е много спорна и непотвърдена (Segerstrom, 2003).

В книгата си Зорница Ганева не използва подобен спорен подход – тя много човешки говори за психологическите последици от заболяването рак и конкретно рака на гърдата, като критично се отнася към подходите, които могат да доведат до чувство за вина у пациентите. Психосоциалните последици от заболяването са безспорни, като пациентите и техните близки преживяват шок, тревожност, потиснатост, страх от първоначалната диагноза, а и страх от рецидиви. Изследванията на авторката показват, че диагностицираните жени имат по-ниска оценка за текущото си състояние в сравнение със здравите и са по-самотни. Но същевременно, жените с тази диагноза са с по-оптимистична нагласа, и с по-висока самооценка от здравите жени в контролната група. Също така, шест месеца след операцията, те се справят със стреса също толкова адекватно, колкото и здравите жени; а три години след операцията жените с диагноза рак на гърдата имат същите нива на сила и енергия (по скалите за качество на живота) както здравата контролната група.

Последиците са сложни и, според изследването, те зависят от характеристиките на заболяването и лечението – например дали гърдата е оперирана частично или цялостно, дали са засегнати лимфни възли, колко време е минало след операцията, на какъв стадий е диагностицирано заболяването и др. Така например, колкото е по-напреднал стадият на заболяването, толкова е по-вероятно пациентите да извлекат смисъл от него. Последиците могат да продължат дълго, а някои дори и да се засилят. Промените в тялото и външния вид вследствие на операциите, химиотерапията и лъчетерапията се понасят тежко от жените. Не само това, но изследването показва, че възприемането на собственото тяло се влошава шест месеца след операцията на гърдата, а на това рядко се отделя внимание от страна на специалистите. Всичко това показва сложността на последиците и води до извода, че за жените би било важно да получат психосоциална подкрепа, която е адекватна за стадия на заболяването им и състоянието им. Тази подкрепа би могла да бъде във формата на организирани групи за взаимопомощ, индивидуални консултации с психолог, по време на общуването със медицинските специалисти или в ежедневното им общуване.

Същевременно, негативните последици са нормални и не е необходимо да бъдат травмиращи или да се смятат за непреодолими; т.е. няма основание тези реакции на дистрес да бьдат патологизирани (Palmer, Kagee, Coyne, & DeMichele, 2004). Точно обратното, макар и първоначално предизвикваща дистрес, диагнозата се приема, пациентите се справят и живеят пълноценно, включително намирайки смисъл и обогатявайки живота си. Изследването показва, че те имат сравнително високи стойности на психично благополучие, самооценка, енергия и оптимизъм, особено известно време след операцията. Жените преодоляват шока, адаптират се, самите те подкрепят и мотивират другите, а и околните научават много за тях и за себе си. Книгата допринася за нормализирането на психологическите последици на диагнозата рак, включително отчаянието, яда и потиснатостта. Книгата ни насочва да чуем страховете и отчаянието, изпитвани при тази диагноза, без нито да ги игнорираме чрез „връзването им в розова панделка“, нито да изпадаме в безнадеждност. Същевременно, книгата ни показва как би могло с разбиране да се облекчи пътя през лечението и възстановяването, както и че тази диагноза също може да бъде свързана с позитивен опит и да води до осмисляне и благодарност към живота.