Редица изследователи в областта на защитните механизми подчертават, че знанията за психичните защити обикновено са плод на събирани клинични данни (Brener, 1999; Ivanov, 2007; Madolev, 2006; Rudinesko & Plon, 2000; Tart, 1997), като се изтъква дори, че за някои защити – като класическата проекция – няма никакви емпирични данни, потвърждаващи съществуването им (Holmes as cited in Korsini, 1998).

Така и за псевдоприемането не съществуват емпирични данни, доказващи наличието му, като всъщност в настоящата публикация ще бъде опитано да се развие идеята, че псевдоприемането е проява на интрапсихичната защитна формация, която проява не е описвана до този момент в литературата и анализите при изследванията и проучванията на защитните механизми.

Утвърдено е схващането, че няма единен възглед за защитните механизми както по отношение броя им, така и във връзка със същността и характеристиките им (Brener, 1999; Ivanov, 2007; Madolev, 2006). Нещо повече – и като природа, и като проявление и особености, и като видове и следствия – различните школи и направления в психологията, а и във философията (Nikolova, 2006), предлагат свой специфичен възглед за защитните механизми.

Началото, разбира се, в тази насока, се поставя от Зигмунд Фройд (1856-1939), който през 1894 г. в Psychoses of Defence (Защитните невропсихози) описва защитните функции на изтласкването (Korsini,1998), а терминът „защита” З. Фройд употребява и в някои свои по-късни трудове – Етиология на хистерията и Още бележки върху невропсихозите на защитата (Freud, 2000). Така описваната там защита остава като обособена и идентифицирана като изтласкване, а по-късно З. Фройд я описва като само една от всичките техники, до които прибягва Азът в конфликти, които могат да водят до невроза (Freud, 2000). Освен изтласкването, други описани от З. Фройд форми на психична защита са регресията, формирането на реакция, изолацията, отричането, идентификацията, проекцията, изместването и рационализацията (Freud, 2000; Schultz & Schultz, 2006), като през 1905 г. З. Фройд описва и същността на сублимацията като защитна проява, свързана с трансформацията на нагонните влечения в някакъв вид социална и обществено одобряема дейност (Freud, 1997). Най-общо в психоанализата на З. Фройд защитните механизми се тълкуват като несъзнавани прояви на Аза, насочени срещу осъзнаването на травмиращи, стресиращи, тревожещи въздействия, идващи както от То, така и от Свръхаза, при взаимодействието на индивида с външните условия.

Сред по-популярните модификации на психоанализата са Психологията на Аза (Его-психологията) с основен представител дъщерята на Зигмунд Фройд – Ана Фройд, а също и Хайнц Хартман и Вилхелм Райх, и Психологията на обектните отношения с по-известни представители Мелани Клайн и Хайнц Кохут.

„Психолозите на Аза” подчертават централната роля на Аза в задействането на защитните механизми и разкриват многостранно значимостта му, обогатявайки списъка на психичните защити с например идентификация с агресора, алтруистичен отказ, интелектуализация, отмяна, ограничаване на Аза и др. (Freud, 2000; Ratner, 2005), а пък школата на обектните отношения акцентира върху междуличностните отношения, при които цялостното психосоматично реагиране на индивида е детерминирано от обектите, които са свързани с него по някакъв начин. Описанието на тези връзки става предимно в социални и когнитивни термини (Schultz & Schultz, 2006).

В рамките на хуманистичната психология, представители на която са Карл Роджърс, Ейбрахам Маслоу, Гордън Олпорт, Роло Мей и други (Schultz & Schultz, 2006) Азът и Аз-концепцията са водещите понятия въобще, като със същите се свързват и проявите на психична защита. Така тук защитните механизми се описват като начини на Аза да тушира отрицателните преживявания, когато новите възприятия и опит за себе си противоречат на Аз-концепцията (Madolev, 2006; Schultz, 2004).

За Карл Роджърс, например, защитните механизми са само два на брой: изопачаване на възприятието и отрицание (Žurbin, 1990).

Според когнитивната психология защитните механизми се задействат основно при наличие на информационно несъвпадение, изразяващо се в разлика между знанията, които човек има у себе си и постъпващата от външната среда информация (Madolev, 2006).

Разглеждат се най-вече проявите на отрицание и потискане, също и на рационализация и проекция.

На защитните механизми във философията се гледа като на идеологеми, които целят да заблудят самия субект и да убедят околните в определена цел (Nikolova, 2006).

Една предимно социокултурна теория на Ерих Фром (1900-1980), представена в емблематичната му книга Бягство от свободата, описва защитните механизми като своеобразни бягства на личността, дължащи се на чувството й за изолираност в едни повече или по-малко противопоставящи се на щастието и реализацията на същата тази личност общества, като такива общества Е. Фром начича „невротични” (From, 2001). И ако единият възможен път за отговор на личността е позитивната свобода или спонтанното свързване на собствения живот чрез обич и труд и непринудена изява на емоционални, чувствени и интелектуални качества, то вторият е жертването на свободата и опитът да се преодолее самотата чрез премахване разстоянието между личността и света. Последното става чрез негативните за личността защитни механизми на авторитаризма, деструктивността и автоматичното подчинение, успокояващи непоносимата тревожност от чувството за самота и изолираност, но водещи в крайна сметка до нещастие.

Най-общо, без значение от школата или направлението, защитните механизми се тълкуват като несъзнавани интрапсихични конструкти, имащи за цел да възпрепятстват осъзнаването на тревожещи индивида чувства, мисли, намерения за или следствия от поведение, неприятни преживявания от конфликти или събития и случки, имащи стресогенен и/или фрустриращ характер.

Основните характеристики, които се посочват при детайлизиране същността на защитните механизми, се свързват с това, че:

Така представеният кратък преглед на различните възгледи, които съществуват за защитните механизми, на практика е и достатъчно основание като изследователи – и в прекия, и в преносния смисъл – в проучванията на собствения си душевен свят, да следим проявите на активизираните от нас защити, да набелязваме специфичните им характеристики и причините за тях, да ги диференцираме едни от други, да редуцираме колкото е възможно задействането им чрез повече осъзнатост и търсене на конструктивни пътища за решаване травмиращите ситуации, и не на последно място – да следим за прояви на интрапсихична защита, която се различава малко или много от разгледаните до този момент в изследванията по въпроса. Всичко това ще спомогне за:

Дизайн на изследването [TOP]

За системно и цялостно разглеждане на проблема следва да бъде очертан и дизайнът на изследването, който ще бъде следван по-нататък в разработката. Той включва:

Същност и характеристики на псевдоприемането [TOP]

За да се пристъпи и навлезе в същността и обособяване на характеристиките на псевдоприемането, изглежда логично преди всичко да се създаде „почва” за задействане по принцип на защитен механизъм.

Нека си представим, че сме на място, където някой казва нещо, което ни обижда и срещу което сме крайно против и нямаме възможност за директен отговор или за такъв, какъвто желаем. След приключване на ситуацията болката/обидата/напрежението/засегнатото самоуважение не ни напускат и са дълбоко заседнали у нас. Не ни се създава възможност за среща в последствие с този човек или ако има такава, то се чувстваме неспособни за такова отреагиране, каквото желаем – примерно ако другият е по-висшестоящ от нас в работата и не желаем конфронтация с него повече, отколкото да рискуваме в словесен дуел. Заседналите у нас неприятни преживявания не престават и онова, което правим, за да потушим напрежението у нас, е да приемем думите му и да се съгласим с него, да си кажем „Прав е!”. Това е лъжливо съгласяване и понеже думата „лъжливо” има повече акцент на осъзнатост, а думата „съгласяване” – повече се отнася до думи, отколкото до дела, то най-удачен терминът се явява псевдоприемане поради няколко причини: „псевдо” носи у себе си елементи ако не изцяло на неосъзнатост, то поне на размитост между осъзнаване и неосъзнаване; „псевдо” има и друго преимущество – по отношение качествените параметри на осъществяваната защита: не става въпрос за интернализация и истинско приемане на отсрещното, а „приемане”, осъществявано само поради потребността и нуждата на човек да не продължава да бъде в това мъчително състояние, при което съществото му се намира в отрицателния емоционален полюс поради травмиращия фактл Така той излъгва несъзнавано себе си само и само да спре отрицателната емоционална вихрушка у себе си.

„Приемане” е най-подходящ термин, защото в по-голяма степен от „съгласяване” може да се отнася и до думи, и до дела и поведение.

С последното на практика се разширява обхвата на ситуации, при които може да се стигне до псевдоприемане. Не е задължително някой нещо да е казал: може да сме станали свидетели на случка и събитие, срещу което вътрешно сме възроптали силно, но не сме го показали поради страх от отсрещната страна. В последствие настъпващото към съзнанието чувство на вина от нашата липса на реакция може да бъде стопирано чрез псевдоприемане, което не ни поставя в дисонанс спрямо станалото и така неутрализира вината и тревогата.

Друга възможност е свързана със случаи, при които успяваме да изразим мнението си и вижданията си по някакъв проблем, но те не намират отклик у отсрещната страна и въобще у другите, гледащи напълно различно от нас по същия този проблем, изключително значим за нас. Това поражда тревога, свързана със самочувствието и стойността и значимостта на собственото Аз. За да редуцираме тази тревога, излъгваме себе си, че другите са прави и така не ни се налага да влизаме в конфронтация с тях, която да застрашава себестойността ни.

Много често хора, станали свидетели на събития, които не одобряват, но на които не са отреагирали, се защитават пред себе си и пред другите – близки или по-далечни – чрез псевдоприемане на онова, на което са станали свидетели, за да не може да възникнат спрямо тях въпроси като: „Защо нищо не направи?”; „Къде ти е съвестта?”, „Нямаш ли чувство за справедливост?”, „Не различаваш ли истина/добро/правилно/редно от неистина/лошо/неправилно/нередно?” и т.н.

Това, което човек е смятал за правилно, за редно, за стойностно бива подложено на изпитание, бива отхвърляно, бива съсипвано, бива му даван отпор. Личността не може да го приеме, защото ако го направи, ще отхвърли себе си такава, каквато е била досега. Затова тя не го приема, тя го псевдоприема. Така и не последва отхвърляне на себе си.

Кои биха прибегнали до псевдоприемането? Такива могат да бъдат: неможещите да се справят със станалото и/или казаното поради отдалеченост (по-скоро физическа), поради независещи от тях обстоятелства, поради липса на опит, поради страх; хора със слаби словесни способности, със слаби компоненти на волята, с емоционална неустойчивост; неконфронтационен тип личности; и хора „на недействието” и хора „на действието”: първите – защото псевдоприемането е чисто интрапсихично проявяващо се, вторите – когато не могат да действат; изтощените от борбата с отсрещното хора, които не могат да продължат тази психически изтощаваща ги битка и т.н.

От споделеното дотук биха могли да бъдат представени и съответните на псевдоприемането характеристики:

Първото произтича от факта, че псевдоприемането се явява често последен редуктор срещу конфликта и болката там, където другите защитни механизми са се провалили или са неспособни да овладеят негативната емоционална вихрушка, а второто – от факта, че без „приток“ на поддържащи когнитивни структури псевдоприетото лесно може да се разпадне под ударите на неотстранената изначална личностна позиция/мнение/нагласа/убеждение.

Определение за псевдоприемането [TOP]

На база набелязаните характеристики, псевдоприемането може да бъде определено като несъзнаван интрапсихичен защитен конструкт, задействащ се при вътрешен бунт срещу реакциите и/или думите на субект от външната реалност (на културна тенденция/на различни масови прояви и т.н.) и свързан с несъзнавано самоизлъгване на чувстващата невъзможност или неможещата по никакъв начин да реагира според желанието си личност, в което самоизлъгване, за да потуши несъгласието си, тя заявява пред себе си и/или пред други (по-рядко пред други) приемането на отсрещното.

Схема на разгръщане на псевдоприемането [TOP]

Може да се даде вече отговор на въпроса „Защо се стига до псевдоприемане?” – за да се редуцира тревогата, породена от невъзможността/неспособността или пък възприеманата като недостатъчна интензивност на собственото отреагиране спрямо неодобрявани по принцип от нас отсрещни думи или действия.

Схемата на разгръщане на псевдоприемането изглежда така:

Диференциране на псевдоприемането от другите защити [TOP]

Настоящият раздел концептуално и съдържателно отразява нуждата от по-детайлно вникване в същността и особеностите на псевдоприемането по посока на обозначаване отликите на псевдоприемането от другите защитни механизми.

На база теоретичен анализ ще бъде извършена диференциация, която да утвърди относителното самостоятелно място на псевдоприемането сред другите психични защити. Описанието тук, независимо от първопричинната цел, свързана с анализ на разликите между псевдоприемането и другите защитни механизми, има и един своеобразен характер, съотнасян към детайлизиране въобще на псевдоприемането по линията на неговите характеристики.

Разликата с конформизма върви и по друга линия. Ако конформизмът се описва като „...промяна в поведението или вярванията на индивидите по посока на групата в резултат на реален или въображаем групов натиск…” (Dzhonev, 1996, p. 74) и се свързва с пасивното приемане от човека на съществуващото положение на нещата и стремеж да бъде като всичко останали (Ivanov, 2007), то при псевдоприемането:

Каква е връзката на конформиза с псевдоприемащата реакция на индивида в случай на отправена към него обида от друг човек? В такъв случай промяната като реакция може да бъде само по посока на псевдоприемане, конформизмът няма нищо общо в такива ситуации.

Псевдоприемането и връзките му с другите защити [TOP]

Отделните защити биха могли да бъдат в добра услуга на псевдоприемането там, където то ще се нуждае от подкрепа при укрепване „новата” позиция на личността. В такава услуга може да бъде ползвано отрицанието – там, където след осъщественото псевдоприемане се стига до отричане всичко онова, което би разстроило, но най-добрата опора на псевдоприемането е рационализацията, която е способна да сътвори всичко, което е нужно, за да оправдае псевдопромяната.

Обратното по същата връзка изглежда почти невъзможно, т.е. псевдоприемането не може да бъде в същата услуга на другите защити, в каквато могат да бъдат те на него; това е така поради спецификите му, характеризиращи изключително крайната му намеса в невъзможни за справяне чрез другите защитни механизми обстоятелства.

Така например, рационализация, последвана от псевдоприемане, е провалил се в рационализирането душевен апарат, който прибягва до псевдоприемане; а псевдоприемане, последвано от рационализация, е псевдоприемане, послужило си с рационализация.

Несполучливи опити за ограничаване на Аза, за изместване, за потискане и т.н., могат да бъдат последвани от псевдоприемане, което: да тушира за момент нуждата Азът да престане да се опитва да избяга от стресогенния дразнител, „върху“ който не може да отреагира по начин, по който би желал; да редуцира болката от непълноценната и неудовлетворителна за него реакция; да престане да се включва в дейности и взаимоотношения, които несъзнавано търси, за да заглуши страданието у себе си и т.н.

Пример за псевдоприемане [TOP]

Майсторите на писменото слово – добрите писатели и поети – с високата си сензитивност, изключителната си проницателност и тънкия си усет към разбиране човешките вълнения, често в произведенията си описват прояви на задействане интрапсихични защитни конструкти при своите герои.

Така по-долу предложеното задействане на псевдоприемане е от света на художественото писмено слово.

Примерът е от първия от четирите романа на големия американски писател Джон Ъпдайк (1932-2009) за живота на Хари Енгстръм – Заека, неговото семейство и приятелите му, където фонът е, както при повечето от романите на Ъпдайк, американската действителност след Втората Световна война до началото на деветдесетте години на двадесети век. Ъпдайк е награден с Пулицър, а критиците определят тези четири романа като „най-достоверния портрет на случващото се в Америка“ (Updike, 1967).

В приведения откъс от книгата Джек Екълс отива при Фриц Крупенбах (и двамата са свещеници), за да го моли заедно да направят нещо, така че разделилите се Хари Енгстръм – Заека и жена му да заживеят отново заедно. Фриц, обаче, на това предложение отвръща със словесна атака от предимно лични нападки към Джек, за това как последният си мисли, че може да си позволява подобно нещо – да се бърка в отношенията на другите хора. Джек бива също така и много експресивно обвиняван от страна на Фриц за това, че едно такова поведение, а и намерение изобщо, е в дисхармония с предписанията в религията. Без да остави дори възможност за отговор, Фриц си излиза от стаята и оставя Джек сам да си тръгне без да го изпраща. (Подчертаването тук е с цел насочване на вниманието към значими моменти от текста на Ъпдайк, свързани с реакцията на псевдоприемане у Джек):

„...Джек ... излиза навън. Сърцето му бие като сърцето на уплашено дете, а коленете му се подкосяват от ярост. Той беше дошъл, за да размени мисли, а беше бичуван с някаква налудничава проповед. Досадният стар гръмовит шваба няма и понятие за свещеничеството като приемник на светлината и навярно той самият се е промъкнал в него, излизайки от някоя месарница. Джек разбира, че това са злобни и недостойни мисли, но не може да ги спре. Депресията е толкова голяма, че той се опитва да я изтръгне, като си казва: „Той е прав, той е прав“ и по тоя начин отприщва сълзите и се облекчава, колкото и да е глупаво, над съвършения зелен кръг на кормилото на буика. Но той не може да плаче; пресъхнал е. Срамът и провалът са заседнали вътре у него тежки, но безплодни“ (Updike, 1967).

Анализът на епизода може да стартира от няколко различни страни. Удачно е да се започне от там, че са налице условия, които могат да доведат до активизирането на защитни механизми. Тези условия се изразяват в разразилата се като крайно травмираща и фрустрираща за Джек Екълс ситуация. Не само, че намеренията му са отказани и възпрепятствани, но и отказите са съпроводени от нападки, засягащи чувството му за лично достойнство, самооценката му и компетенциите му. Преди осъществената словесна конструкция от „Прав е, той е прав” присъстват четири „параметъра”, по които се разкрива негативната емоционална вихрушка у Джек – той е уплашен като дете; коленетe му се подкосяват от ярост; злобни мисли; депресия. „Пъстротата” на негативните преживявания е показателна за интензитета и мащаба въобще в този момент на отрицателните чувства, обзели Джек. Уплахата следва нормалпсихологичната реакция на страх в подобни случаи, съдържаща много далечно от очакваното по принцип развитие. Яростта е израз на накърненото самоуважение и личната ценност, и е особено голяма в такива ситуации, в които не е имало, както в конкретния епизод, възможност за моментен отговор на отсрещните думи или действия. Злобата е една „удобна” форма на яростта. Депресията е толкова голяма, колкото голяма е потискащата сила на отсрещните думи или действия, а в случая последните се оказват крайно потискащи и угнетяващи. И какво прави Джек в този момент, в който, от една страна, болезността поради случилото се е огромна, а от друга – не по-малко огромни са несъгласията със споменатото от Фриц и неприятния факт, че не е имало възможност за моментно противопоставяне на фрустриращия субект? Той псевдоприема думите на Фриц и отприщва сълзите, и се облекчава.

Първо: явно, че е налице значителен спад на негативните преживявания щом като Джек заплаква. В началото тези преживявания са толкова големи, че дори потискат възможността за едно такова разтоварване на емоционалния товар. Сълзите са сигнал за спад в това отношение. Второ: логичен въпрос би бил това дали облекчаването не идва и във връзка със отприщените сълзи? Не че не е възможно, но дори и да се приеме, че съответното облекчаване, т.е. спадът на отрицателните емоции става в някакъв процент и поради самите сълзи, то за последните все пак остава, че тяхната поява вече не може да не бъде следствие от едно преди тях разтоварване, което в случая може да е дошло само и единствено поради псевдоприемането.

Въпреки сълзите, Ъпдайк отбелязва, че Джек „не може да плаче”. Това явно трябва да се разбира като невъзможност тази реакция – на плача – да продължи поне толкова, колкото би могло да бъде нужно. Сълзите са отприщени и потичат, и тогава, когато могат да бъдат наречени вече плач, престават или поне оставят няколко мокри бразди по бузите на Джек. Плач така и не се получава, защото Джек е „пресъхнал”, тъй като „срамът и провалът са заседнали у него тежки, но безплодни”. Тези последни думи от епизода поставят един много съществен въпрос – за ефективността на псевдоприемането.

Ефективността му е в голяма зависимост от личните особености на човека, от степента на стресогенност на травмиращата ситуация или думите и в много голяма зависимост също така от процента не/осъзнатост на цялата реакция на псевдоприемане от страна на личността. Тук конкретно псевдоприемането изчерпва възможностите си с предоставяне възможността на Джек да намали в определена степен отрицателните си преживявания и да изведе в някаква част душевния си апарат от крайно неблагоприятното състояние, в което е от начало. Срамът остава, защото за редуцирането му какво може да помогне псевдоприемането? Дори да се осъществи и реално приемане на отсрещната позиция, редуцирането на срама няма пряка изводимост от предното. Ако ни разкрият, че сме неспособни за нещо, за което сме смятали, че сме били способни и тази неспособност е крайно унизителна за нас, дори и да приемем факта, срамът от това осъзнаване би си останал.

Въпросът за провала е същия както за срама. Дори и да приемем, че сме се провалили, това отменя ли провала? Каквото е могло да свърши в този случай превдоприемането, то го е свършило.

Този пример не изчерпва проявленията, възможностите и действията на псевдоприемането, като за последващи изследователски задачи е редно да бъдат поставени такива, които да открият още примери от художествения и/или действителния свят, и да се създаде методика, която да отчете на емпирично ниво възможни показатели, по които да се разкрият евентуални реални индикатори за съществуването на псевдоприемането.

Заключение [TOP]

Не е редно да се приема схващането, че всичко, от което се нуждае настоящето изследване като строго научен подход и като утвърждаващо нова и неразглеждана гледна точка, е намерило своето място в по-горните редове; още повече когато става въпрос за териториите на психологията, относителността, неяснотите и въпросите винаги са повече от сигурното, ясното и отговорите. Това изследване, всъщност, е само една първа крачка – голяма или малка – но все пак първа в опита да се достигне психологичната истина за псевдоприемането и затова, единственото, за което може да послужи, е да бъде като отправна точка на нови проучвания.

Целта и задачите се отличаваха както с претенциозност, така и с очакваното от гледна точка на необходимост. Във връзка с едно – все още твърде внимателно – встъпване в новооткритата територия и с едно по-широко психологично тълкувание, би могло да се приеме, че целта и задачите бяха изпълнени. Както не съществува и един-единствен защитен механизъм, за съществуването и природата на който психолози от различни направления и насочени към различни парадигми да постигат единодушие, така и псевдоприемането би могло да има и своите отхвърлящи го критици, и своите потвърждаващи го такива. Това само по себе си няма никакво значение; значение има единствено повдигнатият въпрос за псевдоприемането и това последващи дискусии и проучвания да хвърлят някаква светлина върху същия този въпрос. Изработването на една методика, която да провери евентуалните прояви на псевдоприемането, изглежда като насъщна необходимост, реализирането на която би дало нови или би разширило и задълбочило отворените пътеки от това теоретично проучване.